Той не може да се разказва. Той се слуша и се гледа, защото никой не може да предаде дарбата му да имитира и да забавлява. Запознах се с него в началото на 80-те години на миналия век на едно частно парти в дома на Александър Караджов в Благоевград. Шкумбата дойде с китара и всички се смяха до сълзи при неговите изпълнения на популярни тогава песни като „Хей, живот, здравей, здравей, аз през теб ще мина с плесен” – така звучеше неговият вариант на песента, изпята от Христо Кидиков. Разказваше вицове, които беше чул, а и сам си измисляше хуморески от истински случки в ежедневието. Онази вечер неговите изпълнения бяха записани на касета и после тя се предаваше от човек на човек. През 1981 година екип на Телевизионния център в Благоевград направи и художествения филм „Дисонанси” с участието на Шкумбата и ФСБ. Това беше и първата поява на инж. Димитър Туджаров в национален ефир. Режисьор на филма беше Александър Раковски, оператор – Димитър Дермански. Канеха го и за участия в новогодишни програми на БНТ, а по-късно и сам си направи шоу, с което пътува и днес в страната и по света.
Когато му се обадих да направя интервю с него и му припомних тези мои спомени, той каза, че неговата сценична дейност започва, когато е бил на 6 години, от читалище „Братя Миладинови” в Петрич. Бил в първи клас и трябвало да играе мързеливеца в една пиеска, в която се разказва за Тимуровска команда, или за деца, които помагат на възрастните. Като мързеливец той е трябвало да къса цветя, които се приемат за негови съученички. Майка му Костадинка цяла нощ го карала да репетира ролята, да запомни изреченията и да не ги изложи пред гражданството като дете на учители. Излизайки на сцената, Митко забравил началните реплики: „Убодох се на една от розичките, мойта съученичка. Ох…” , изплаках и минах зад кулисите. Учителката ми подаде репликата. Излезнах отново и си изиграх всичко. Оттогава импровизирам”, разказва той.
Като малък е обичал да имитира учителите. Бил в осми клас. Прибира се в дома си на ул. „Гоце Делчев” 6 в Петрич. Къщата им била в съседство с тази на баба Ванга. „Възрастните жени по онова време седяха на пейките и си говореха, а аз прибирайки се, правех номера – отварях си ученческата чанта, разгърдвах се, ходех и пеех като пиян. Жените казваха на баба ми: „Марийо, твойо как се е напил!”. Аз заставах нормално, закопчавах се и питах: „Какво привите бе, бабички?”. Та оттогава не съм спрял”.
Димитър Неделчев Туджаров е роден на 6 октомври 1954 година в Петрич. Завършил е Гимназията в родния си град и след това висше образование в Машинно-електротехническия институт – МЕИ в София. Девет години работи като инженер в завода в Кремиковци. Като дете мечтаел да е дърво, за да гледа света отвисоко, след това искал да стане пилот, а накрая – да бъде като Тодор Колев. Като студент в МЕИ го канели на много места. Живеел в 12-и блок на общежитията в Студентски град. Половината блок е бил с ергени и моми, а другата половина – със семейни двойки. Жените готвели, а Шкумбата изнасял програма от стая в стая.
С Ангел Чолаков от Пазарджик, и двамата ергени, ги карали да хранят злоядите бебета. Шкумбата им казвал: „Айде, отворете си устичката, а-а-а-м…”. Понякога им изяждали попарките. Ангел се шегувал, че когато се връщали от лекции към общежитията, някоя от жените крещяла от прозореца: „Внимавайте, заключвайте, тия двамата се връщат, ще изядат храната на бебетата”. Записите на неговите изпълнения започват още в студентските му години на ролкови магнетофони. И сега Митко е събрал всичко, откакто се помни. Около 3 часа и половина записи. Решил е да ги издаде в два диска и да ги пусне в интернет, хората да се посмеят. Някои дори е забравил. Но си спомни за неговия кумир Тодор Колев, който приживе му казвал: „Много ме бъзикаш с това пиле”. Шкумбата бил забравил за какво пиле става въпрос, но в „древните” записи открил ,че той, имитирайки го, е говорил за едно полусварено пиле, дето го пренасял от гара на гара да го даде на някакво войниче.
Като дете и като младеж Митко често ходил при баба Ванга, но не да му гледа, а да си говорят за нещата от живота и днес тя му липсва като събеседник. Разказвала му за древния град, който тя наричаше Петра, а сега откриха, че името му е Хераклея Синтика. Казвала е, че злото и чернилката все повече надделяват над доброто, но му е предрекла, че ще доживее време, в което нещата ще се променят. И той се надява да го дочака. В началото на 90-те години Митко се захващал с много неща, „защото тогава беше бизнес време”, споделя той. Но баба Ванга му казала: „С каквото и да се фанеш, нема да стане. Ти си се родил да носиш усмивка на хората в тия времена, които ще стават все по-трудни. Това ти е дадено, само с това се занимавай!”. И Митко казва, че вече 48 години, след като си взел първия хонорар от участие с Тодор Колев на 8 декември 1974 г., не е слизал от сцената. Писателят Антон Дончев, който също се срещал с Ванга, му казвал да напише книга за разговорите си с нея, но Митко смята, че трудно се пише книга за феномен, още повече не може да разказва за случки с хора, на чиито разговори е присъствал, без тяхното разрешение. Тогава имаше открити листове, за да отидеш в Петрич и охранителите на Ванга търсили пропуски. А тя им казвала: „Митко ми е чедо, не го спирайте”. За него тя е баба, не леля, защото е била приятелка на баба му Мария. Когато е била болна на легло, му е казала: „Мите, Мите, много хора идват само да ме ползват, а ти ме питаш какво ми требва”. Тогава й намерил локакортен – мехлем срещу възпаление от залежаването. Обадил се на д-р Райнов, шеф на клиниката на пилотите, който поръчал на летец да купи лекарството от Германия. Ванга предупредила Митко да не пие, защото ще умре, и той до ден-днешен спазва нейните съвети, след като се уверил от опит, че не се шегува. „Господ три пъти те спасява, четвърти няма да има”, му казала тя.
Питам Митко дали в рода му има такъв зевзек като него с чувство за хумор? Той си спомни, че баща му Неделчо Туджаров е бил такъв на стадиона като футболист. От него идва и прякора Шкумбата, и пояснява, че това е синджирът, или герданът, който се образува при 64-градусовата ракия. В Петрич на тоя гердан викат шкумба, т.е. силна ракия. Всички познават баща му като тих и скромен човек, но на стадиона бил точно шкумба – серт ракия. Той му е разказвал как по време на мач съдията свири несъществуваща дузпа. Баща му отива нервиран и му къса гащите. Съдията кляка и чака минути да му донесат нов екип, за да продължи мачът. Даже и песен имало за него: „Ашколсун на Шкумбата, що направи голо”.
Дядо му Борис по майчина линия е бил музикант, учител, свирил е на мандолина, на цигулка. И Митко мисли, че нещо от неговия артистизъм е прихванал, но смята себе си за пръв зевзек в рода. „Не е имало други такива ненормални като мене в рода”, казва Шкумбата.
И синовете му сега имат чувство за хумор, но не са като него. Големият му син Александър е архитект, вече е на 40 години, и му казал: „Баща ми, като се запознавам с други хора и кажа че съм Туджаров, веднага питат имам ли нещо общо с Димитър Туджаров. Аз като им кажа, че съм ти син, ми казват – кажи виц. Затова сега казвам, че съм ти племенник, защото моята професия е сериозна, ти си по вицовете и смешните истории”.
Малкият му син Неделко е на 30 години. Завършил е кино и визуална култура в университет в Абърдийн, Шотландия, и сега работи в големи кинопродукции у нас и по света. Когато бил в първи клас, го питали какво работи майка ти и баща ти, а той казвал: „Мама зад компютъра или готви, а баща ми е смешник”.
Питам го как се е запознал със съпругата му София. Той започва да разказва, но се надява тя да не прочете това, защото пак ще има семеен скандал. Като млад инженер е изпратен по разпределение в завод „Беласица” в Петрич. Имал руско колело бегач и се спускал с него до завода. На връщане качвал колелото на жигулито, или москвича на свой колега и се прибирал. Веднъж, спускайки се с работната престилка, минавал по моста на река Луда Мара, който сега е до общината в Петрич. Вижда една баба, която пресича моста и отива към него. За да не я удари, той минава в отсрещното платно, а там върви едно младо момиче с ученическа престилка и мотика. За да не удари и нея, Шкумбата се блъснал в една кола, прелетял през нея и паднал по гръб. Колелото било смазано, а той с болки. „Момичето, което сега ми е съпруга, дойде при мен и каза: „Аз съм виновна, защото не си взех очилата, и не видях, че вие летите!”. Взели Митко в болницата.Тя звъннала да пита как е, след това го потърсила и вкъщи. Поканил я на среща, водил я на кино и гледали индийския игрален филм „Нури”, „който тя ненавижда, а на мен ми харесва, и когато искам да я ядосам, пея „Нури, Нури”… Шегувам се, но да ни е жива и здрава, че ние я съсипахме, защото и тримата сме чишити”. Тя казва: „Ти винаги така говориш, а иначе си турчин вкъщи”. Прекланям й се, защото да търпиш таково говедо като мене не е лесно”.
София е завършила две магистратури, работила е в Софийски университет като редактор на едно списание. Подготвяла статии на английски език, но се появили здравословни проблеми с кръста и от няколко години е домакиня. Тя е от род на творци. Баща й Алекса Полизоев заедно с Христо Лобошки е правил големи комедийни спектакли в петричкото читалище. Поли – означава много, а зои – живот, или в превод от гръцки – дълъг живот. Той е бил поет и писател. Забранили му да ходи в Македония заради пиесата „Осветената зора”. Написал е три книги, свързани с историята на Петричкия край, и една стихосбирка. Шкумбата казва, че от него, от Евтим Евтимов и от Любомир Левчев знае, че по онова време е имало Мелнишки майски празници, където те са чели свои произведения. Шкумбата участвал в едно благотворително събитие в Охрид за сирачета от Балканите. Спомня си, че заедно с Евтим Евтимов, Тончо Русев и други творци седем дни забавлявали тези деца. Евтим Евтимов тогава казал: „Не гледайте, че Митко може да ги разсмива. Неговият тъст е достоен писател и по-добър от мене, но той остана да гледа родителите си в Петрич, а аз продължих в София”. Алекса Полизоев е дете на бежанци от Кукуш. Митко го завел на стари години в родното село на дедите му и той се разплакал, защото навремето там останала само черквата „Свети Георги”, всичко друго изгоряло. Прадядото на Митко се е казвал Дельо. Дядо му по бащина линия, на когото е кръстен, е тръгнал от Гевгели, във Вардарска Македония, а баба му от другата страна на Гевгели – село Баялци, което останало в Гръцко. Когато пораснал и поискал да замине в Гърция, за да види къде се е родила баба му, тя му казала: „Никой няма да те пусне, чедо”. Така беше по време на социализма. В гръцкото посолство му казали: „Подпишете, че няма да предявявате искове за имотите на вашата баба”. И не му дали виза да замине. Съпругата му София сега също открива свои роднини в Гевгели.
„Жалко е за онова време, в което са ни разделили всички като българи”, казва Митко. „И това още тегне на родовете, които са дошли от тези места”. Митко е намерил свои братовчеди в Павликени, които са му показвали снимки на майка му и на баща му още преди той да е роден. „Една фамилия , ако е заедно през вековете, крепи бъдещето, но за съжаление тогава са ни отрязали корените”, твърди Шкумбата.
Митко е дядо от 18 март 2022 година. Има внук от големия си син Александър. Стоял пред „Шейново” със сина си в очакване на новината. Минал д-р Велев, който е от Петрич: „Чичо Митко, ти какво правиш тука?”. Казах му: „Аз чакам, а ти какво правиш?”.Тогава станало ясно, че пред тях стои директорът на болницата. Митко веднага му дал телефонния си номер, казал му да види снахата, която ще ражда. „Искам да ми кажеш – детето се роди нормално и е добре, майката също е добре!”. След 40 минути д-р Велев звъннал, за да успокои притеснените мъже, и казал: „Не сме го мерили още, но всичко е наред, роди се нормално, има обаче нещо, което трябва да ти кажа”. Митко, притеснен, пита какво не е наред. „Кръстили са го на някакъв Димитър и ти трябва да откриеш на кого”, и се засмя. Акушерките казвали: „Не сме имали такъв случай – бебе вместо да изплаче, да се изсмее”. Митко оттогава е на седмото небе. „Само чакам да проходи. Грабвам го с мене, няма да го видят нито родителите, нито баба му София.
Питал маестро Евгени в телевизията на Слави, където води предаване, докога му е договорът, а маестрото отговорил: „Ти нали стана дядо, той е Димитър Туджаров и като проговори, ще дойде да работи вместо тебе! Така че договорът ти е пожизнен! Приятелите се шегуват, но за мен е невероятна радост!”.
На днешната си възраст Шкумбата все повече започва да осмисля нещата, които прави. Когато работи, често се пита какво дава на хората и защо избира определени сюжети. Той по свой начин интерпретира събития от живота, случки, които хората му разказват. Те го зареждат с енергия, която носи смях и радост. И случките нямат край. Спомни си как преди едно представление в читалището на град Гоце Делчев паркирал колата и в момента, когато трябвало да плати, мъжът на паркинга казал: „Шкумба, здрасти, взел съм си билет довечера да те гледам!”. Казвам му: „Да ти върна парите, няма смисъл да слушаш глупости”. Той се засмя и каза: „Роди се история за тебе”.
До паметника на Гоце Делчев на площада има стоматологичен кабинет. Един дядо излезе, дойде при мене и каза: „Много е добра тая зъболекарка. Оправи ми зъба и каза два часа да не ям. Ама толкова пари ми взе, че аз до пенсията дали ще има какво да ям, не ми е ясно”.
Хем е тъжно, хем е смешно, но така се раждат неговите истории. Неговият колега, журналистът Иван Григоров, с когото работи в шоуто, му разказал за 92-годишния дядо Васил от Горна Секирна, село в Западна България, община Брезник. Майката на Иван е от там и той често ходи в това село. Дядо Васил имал проблеми със сърцето. Иван звъннал на съученика си Анатоли в болницата в Перник и той казал да го закарат там да му направят електрокардиограма – ЕКГ. Бай Васил, двуметров мъж, седнал на втория етаж да изчака. Излезнал млад лекар и го попитал: „Дядо, вие ли сте за ЕКГ?”. Дядото станал достолепно, подпрял се на бастуна и казал: „Не, ние сме си за БКП”.
И където и да спре, Шкумбата веднага научава най-смешната история от района. Спомня си, когато преди 40 години е участвал в новогодишна програма на БНТ в Банско. Митко влязъл в една механа да пита къде е улица „Юлейн” 2А. Двама старци казали: „Не се кажува така”, и Шкумбата го произнася на бански диалект, който няма как да ви предам, но се смях от сърце. „Че одиш направо и при първата каща влево че найдеш мешката”. Митко е събрал доста житейски истории, пътувайки из страната, и ги приспособява за програмата си. Спомни си за една случка в петричка детска градина, където имало обир. Учителките звъннали на полицията. Те казали: „Има бежанци по границата, оправяйте се самички”. Тогава учителките раздали на децата оръжие. На тригодишния Ваньо дали крива пушка, смачкана от валяк. Детето изплакало и викнало: „Не га сакам тая, госпожо, крива е!”. Тя рекла:„Земи я, бе, будало, ке пукаш от кьоше!”.
С д-р Миро Ненков се появяват от време на време в ефира на Дарик радио и с екипа са във Варна. Правили представлението „Приятели мои” на сцена, както в Дарик, само че на живо, пред публика. Някакъв мъж спрял и казал: „Хепито дей”. Миро му казал: „Не сме англичани, говори на български”. А той казал: „Знам ви, дет говорите групости по Дарик, аз ви питам за ресторант Хепи”. Пловдивчаните, казва Шкумбата, бъркат буквичката „е” с „и”, и започва да разказва пак истинска случка: „Две пловдивчанки влизат на преглед при лекар и викат: „Докторе, болят ни колената”. Той вика: „Що?”. „Бяхме на курс по компютър”. „И какво правихте?”. „Ами оня кат каже кликнете, и ние клякаме, клякаме, и ся колената не ни държат”.Е, не мога да ги разказвам като Шкумбата, но вие си го представяте и се усмихвате. „България е пълна с усмивки – казва той, – само че човек трябва с усмивка да ги посреща и да ги разказва. И по диалекти бием всички чужденци”. Каза, че много му е трудно да имитира трънския диалект. За него граовците са особен чишит хора.
Един дядо трънчанин му викал: „Да ти кажем моа живот каков е: влезеш у гора – вуци, влезеш у село -айдуци. Влезеш у цръква – светци, излезеш отвонка – лъжци. Прибереш се дома, завиеш се – буи”. Питам какво е буи. „Бълхи, бре момче. От нивите буи, та това живот ле е?!”.
В Якоруда му разказвали, че когато дюлгерите ходели да строят къщи по Европа, за да не ги разберат, си имали свой език. И сега се е заел да научи част от този дюлгерски език, за да го включи в хумористичната си програма. При него вицовете нямат край. Всяка разказана случка провокира друга. И се сеща за Централна поща с много гишета. Някакъв притичва на бегом и пита тоалетната къде е. Една жена зад гишето му казала: „Спрете, господини, ако е до кило, при мене е, ако е над кило – втора зала”. Той се шашнал и казал: „Вие ги мерите, така ли?”. От гишето се чул глас: „Имаме си електронни везни, ай ти технологиите са и при нас”. Питам го дали няма да напише книга само с вицове и той каза, че я е почнал. И то само с негови вицове, направени от тези случки, които хората са споделяли с него. Понякога са дълги, цели разкази. Обмисля да кръсти книгата „Бивалици, небивалици”, но със сигурност ще измисли по-оригинално заглавие. И веднага споделя една от тези небивалици и го разказва със съкращения: „Тръгва рейс от София за Варна. Бабичка сяда зад шофьора и казва: „Чедо, кат наближим Попово, ша ме подсетиш ли, баба?”. „Нямаш проблем, бабо”. Три часа рейсът се друса. Бабата чука шофьора по рамото и казва: „Попово да не забравиш”. Оня се чуква по главата, теглил една по негов адрес, върнал се 80 километра обратно и казал: „Ето ,бабо, Попово слизай”. „Аз не съм за Попово. Дъщеря ми каза, кат наближим Попово, да си изпия лекарствата”. И това е истински случай.
Шкумбата не прощава и на политиците, затова разказа и два съвременни вица: „Кирил Петков -министър председател на предишното правителство, се разхождаше по „Витошка” заедно с охраната. Спря, дълго гледа една витрина, погледа, погледа и заплака. Шефът на охраната попитал: „Обиди ли ви някой, господин премиер”. „Не, но гледам цените колко са високи и се чудя как издържа обикновеният българин, как връзва двата края, пенсионерите въобще как оцеляват…”. В тоя момент се приближил един пенсионер и попитал: „Защо плаче премиерът?”. Оня извадил палката, започнал да го удря по главата и казал: „Заради такива като вас. Вие разстройвате нашия добър премиер”.
Не пропусна и бившия министър на финансите Асен Василев, който, бидейки в Ню Йорк, гледал Статуята на свободата очи в очи. След два часа оная не издържала и мигнала първа! Пак слисахме света!”, добавя Шкумбата.
Когато пътува с шоуто в чужбина, Митко пита каква е мечтата на европейската свекърва. „Каква е – снаха й да се окаже жена”. Това са от последната серия вицове.
И още един от новите: „Бездетна двойка беше при един шаман. Шаманът направил много заклинания и магии и накрая казал: Момчета, нема да стане, бе, затова си требе и жена”.
Шкумбата живее в София, но често се връща към родния край, където има много приятели и съученици. През май миналата година празнували 50 години от завършване на гимназия „Пейо Крачолов Яворов”. Влезнал в залата и казал: „Боже, след 50 години на какво приличаме – бирени коремчета, мустачки, тройни гуши…”.„Шегувам се, но ни е приятно да се събираме. От чужбина съм се връщал за тези срещи. Днес не можем да намерим време за приятели и близки, а именно това крепи човека. Разговорите със стари приятели ми липсват, защото те са тези, които ме зареждат с хубава енергия”.
Питам го как в семейството му приемат всичко това, което прави. „Те са сериозни хора и ми казват: „Не ни занимавай с глупости. Не превръщай дома си в сцена”. И затова вкъщи съм сериозен. Изпълнявам всичко, което ми се каже”.
Помоли ме да му кажа кога този материал ще се публикува във вестник „Струма”, за да изкупи броевете, защото после не трябва да се прибира седем дена, докато й мине на София.
Когато били деца, баща му казвал, че брат му Борис, който е шест години по-малък от него, ще стане професор, и той днес е професор в Техническия университет, а за Митко казвал, че от него нищо няма да стане. Но аз си мисля, че той днес е постигнал още една детска мечта – и от върха на родовото дърво, като единствен зевзек, наблюдава какво се случва с хората и ги лекува със смях.
